Валентин Славеев завършва бакалавърската си степен в СУ „Св. Климент Охридски” в специалност „Философия”, а след нея и магистърската си – в специалност „Изкуства и съвременност (XX и XXI век)“. Негови текстове могат да бъдат открити в списание „Страница”, „Литературен вестник”, вестник „Култура”, онлайн медия „Въпреки”. Валентин Славеев пише за съвременна българска живопис и родната театрална сцена. Номиниран е две поредни години (2015 г. и 2016 г.) в конкурса на „13 века България” за оперативна критика. Получава номинация в конкурса „Млад автор“, организиран от „Литературен вестник”. Има поощрителна награда от поетичния конкурс „Веселин Ханчев” в Стара Загора.
През 2016 г. става студент на годината в раздел „Хуманитарни науки” и печели голямата награда за издаване на стихосбирка на 39-ото издание на националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев”, резултат от който е поетичната книга „Възможности”.
Валентин Славеев, „Възможности“, поезия, изд.“Еп.Константин Преславски“, 2017
През поетичния свят на Валентин Славеев читателят преминава на пръсти, стъпвайки в емоционалните следи на автора, но и сгрявайки ги с индивидуалните си възприятия и личния си усет за битието. Празни пространства, в които дишат само бесове се редуват с „площи за живеене“ и „площи за умиране“. В домове, очертани с черни тебешири, призрачни художници рисуват дълбините на нощта. А „мерилото на времето“ отмерва, че всъщност време няма.
В „Кореспонденция с подписи“ лирическият аз не обяснява, а призовава:
…спри да бъдеш времето,
защото аз съм само мястото…
И веднага в следващите редове, същият призив се трансформира и получава обратен знак:
…спри да бъдеш мястото,
защото аз съм само времето…
Загадките на всемира не се нуждаят от разгадаване. Екзистенциалните кодове могат да бъдат разшифровани персонално и вътре в себе си:
…спирай гласовете защото
докато спиш сънуваш
обичаш обядваш крещиш
спирай гласовете отвътре навън…
„Какво искате от нас“
Пътуването отвътре навън се извършва на тласъци, които като концентрични кръгове се разширяват от центъра към периферията, без да губят своята сила и динамична енергия. Миналото е кръг, а кръгът е минало, което се стопява в собственото си не-случване:
…минало за живеене няма да има…
„общите доказателства…“
Преминавайки през времето, миг след осъзнаването, че то не съществува; и пространствата, нагънати от самота и безплодни надежди, човек се озовава на ръба:
…само един силует ходи
и никой не може да го спре
той сяда на ръба на нищото…
„и само един силует…“
Бездната отвътре навън обхваща всичко видимо и невидимо. Смисълът се самопоглъща, разширявайки се до трансцендентна тишина. Прозрачна тъмнина, която едновременно привлича и отблъсква, примамва и плаши.
В това поетическо време-пространство хаосът е мерна единица за вечност:
…няма никой който
да седне на ръба на нищото
и да не желае да се обърне…
„няма никой който…“
Стиховете на Валентин Славеев инспирират аудиовизуални картини, които са заредени с пулсациите на кръвта във вените и менталните опити на разума да се измъкне от лабиринтите на собствените си ексцесии; при това – докосвайки клавишите, „неотговарящи на себе си“. Подобни умения притежават съзнания, които се самосътворяват в над-човешки мащаби. Които възприемат битието едновременно в неговата безтегловност и жестока гравитационна сила.
Нели Лишковска