През 1978 г. в подразделението на Pontiac в General Motors Corporation пристига писмо, което гласи:
„Разбирам, че може да изглеждам като идиот, но всичко, което искам да кажа, е святата истина. Всички в семейството ни обичат сладолед. Всяка вечер след вечеря решаваме какъв десерт ще имаме и аз отивам до магазина да го взема. Проблемите започнаха след като си купих нов Pontiac. Всеки път, когато купувам ванилов сладолед и се прибирам с него, колата изобщо отказва да запали! Ако сладоледът е ягодов, шоколадов или друг – няма проблем. Звучи глупаво, но може би в Pontiac има нещо, което реагира на ванилов сладолед?“
Разбира се, екипът за поддръжка на клиенти бил скептичен относно писмото и все пак – „клиентът винаги е прав!“ Изпратили инженер да провери…
Собственикът на колата се оказал възпитан човек и нямал вид на луд… Да отидем до магазина и да си купим ванилов сладолед. Точно така – колата не пали! Това продължило няколко дни подред.
Шоколад – пали. Ягода – пали. Ванилия – не пали.
Инженерът бил човек със здрав разум и отказал да повярва, че колата може да е алергична. Той отбелязал всички подробности за пътуването – часа, какъв бензин и отс каква колона е заредена колата, дори температурата и облачността…
В крайна сметка се оказало, че въпросът не е в самата ванилия, а в подредбата на стоките на търговския етаж на магазина.
Ваниловият сладолед – като най-популярен – бил поставен в хладилника на самообслужване на самия вход, а всички останали разновидности – в задната част на залата, и се продавали през касата. Купуването на ванилия било много по-бързо от всеки друг…
Задачата станала техническа – защо колата не пали, ако собственикът се върне бързо при нея? И отговорът бил намерен: двигателят нямал време да се охлади и в карбуратора оставали тапи, причинени от интензивното изпаряване на бензина.
Което от своя страна довежда до необходимостта от подобряване на карбуратора, но това е съвсем друга история …