Необятна мистерия, която все още никой не е разкрил.
Човешкият ум винаги е бил сред нещата, които не могат да бъдат напълно разгадани. Хората сме любопитни същества – нещата, за които нямаме обяснения са тези, от които най-много се интересуваме. Човекът винаги е бил очарован от неизвестността на начина, по който умът работи и какви са причините за нашето поведение. В началото на 20-ти век се развива експерименталната психология.
Изследванията са в редица области: от поведенческа до социална динамика и сложни биологични процеси, протичащи в мозъка, как работи човешкото подсъзнание. В името на професионалната психология са извършени редица проучвания, чиито резултати ни запознават с някои аспекти на човешкото поведение – това е още един начин да разберем по-добре защо се държим по определен начин.
Със следващите редове имаме за цел да ви покажем как учените от миналия век изследват и обясняват човешкото поведение – това са най-известните и интригуващи изследвания на експерименталната психология. След края на статията ви предлагаме да се замислите: Знаете ли всичко за себе си?
„Сини/кафяви очи“
Някои от вас може би все още помнят убийството на активиста за граждански права Мартин Лутер Кинг през 1968 г. Е, малко след него, Джейн Елиът – учителка на трети клас в Рисвил, Айова се опитала да обсъди със своите ученици проблемите на дискриминацията, расизма и предразсъдъците. Децата обаче нямали представа за какво им говори тя – какво значело дискриминация на цветовете? Те нямало как да бъдат запознати с това в малкия град. Затова Елиът започнала двудневно упражнение с идеята да покаже цялата неправда на расизма.
Експериментът протекъл по следния начин – учениците били разпределени в две групи в зависимост от цвета на очите. Децата със сини очи били привилегировани в учебния процес: те имали достъп до нова игрална зала, пет минути повече по време на почивката.
Елиът стигнала дотам, че сложила синеоките ученици отпред в класната стая, докато децата с кафяви очи разположила на задните редове. Освен това тя накарала децата да общуват само със себеподобните си – тоест учениците със сини очи трябвало да избягват контакт с тези, които имат кафяви очи.
Учителката постоянно наказвала децата с кафяви очи, когато не спазвали правилата. Елиът подчертавала различията между групите – според нейните твърдения синеоките ученици имали много предимства, а на кафявооките деца се изтъквали само техните недостатъци. На следващия ден групите си разменили местата.
В резултат на това при групата, която бил по-привилегирована винаги се наблюдавали по-високи резултати. Тези, които са били подложени на дискриминация правели повече грешки – включително учениците, които преди експеримента са били сред отличниците.
Стъпки във формата на пиано
Според експеримента известен като „Fun Theory“ поведението на определено лице може да се промени към по-добро ако към неговите рутинни действия се добави нещо забавно. В Стокхолмското метро направили стълбите да изглеждат като клавиши на пиано – целта била да се направи проучване колко хора ще предпочетат стълбите вместо ескалатора.
Според резултатите, този ден 66 процента от хората са избрали стълбите, изглеждащи като клавиши.
Анонимен концерт в метрото
На 12 януари 2007 г. във вашингтонското метро се случва нещо колкото обичайно, толкова и необичайно. Обичайно е защото за метрото е нещо съвсем нормално случайни хора да свирят на цигулка – необичайно, защото в този ден на цигулка свирил не кой да е, а известният цигулар Джошуа Бел. Хиляда пътници преминали през мястото, където Бел изнасял безплатен концерт. Той свирил около 45 минути, изпълнявайки шест класически произведения на цигулката си „Страдивариус” от 1713 г., която според някои данни струва повече от 3,5 милиона долара.
Само шест души се спрели за да слушат музика, около 20 души пуснали пари, но не се спрели да изслушат концерта. Цигуларят събрал 32 долара общо. Когато концертът приключил, никой дори не забелязал – никой не аплодирал, ничий дъх не спрял от уникалните симфонии. Никой не бил разбрал, че току що един от най-добрите музиканти изсвирил една от най-трудните композиции писани някога на цигулка с баснословна стойност. И само един човек разбрал, че това е световноизвестният виртуоз.
Дж. Уайнгартен от вестник „Washington Post”, който е авторът на този експеримент, го описва „като експеримент за контекста, възприятието и приоритетите, както и за оценка на публичния вкус: в банална и скучна среда, в неудобно за всички време, дали красотата ще бъде забележима?“. Явно отговорът е не.
Дим в стая
Следващият експеримент е доста интересен – в една стая били събрани хора, които трябвало да попълнят въпросник. Изведнъж изпод вратата започнал да излиза дим. Естествена реакция при нещо подобно е да се опитате да напуснете стаята или да съобщите за случващото се. Представете си обаче, че не сте сами – и не само това, но хората, които са с вас сякаш въобще не забелязват дима.
Това и се случило – любопитното е, че това били актьори. Тяхната задача била да се преструват, че не става нищо. Резултатите били следните – само 10% от участниците напуснали стаята или докладвали за дим, а 9 от 10 човека продължили да работят по въпросника и да търкат очите си, все едно няма проблем.
Експериментът показал, че в присъствието на пасивни личности, хората са склонни да реагират по-бавно или изобщо да не реагират на аварийни ситуации. Това показва, че хората намират за нормално да разчитат повече на чуждото поведение, отколкото на собствените си инстинкти. Тоест ако група хора се държи така, сякаш всичко е наред, то следва, че това е така, нали? Това обаче не е вярно – не трябва да си позволявате да сте пасивни, защото другите са.
„Летен лагер“
Този експеримент показва как при отсъствието на ресурси възниква конфронтация в групите.
За експеримента били нужни две групи момчета – възрастта им била между 11 и 12 години. Децата били заведени на място, за което мислели, че е летен лагер. През първата седмица групата била разделена на две и децата били в неведение едни за други. Връзките в отделните групи се засилили.
Тогава станало време момчетата да се представят един на друг. Веднага се зародил конфликт. Експериментаторите създали конкуренция между групите и нивото на враждебност и агресивно поведение се увеличили.
На третата седмица експериментаторите изградили условия и за двете групи – те трябвало да работят заедно, решавайки общ проблем. Като проблемът с питейната вода – в децата било оставено впечатлението, че питейната им вода е отрязана. Тогава двете групи се обединили и започнали да работят заедно за разрешаването на този проблем. Така момчетата станали приятели – това е видно доказателство, че съвместната работа е един от най-ефективните методи за намаляване на дискриминацията и предразсъдъците.
Експериментът на Карлсберг
Датската пивоварна Карлсберг провела много интересен социален експеримент. Нищо неподозираща двойка влиза в киносалон, изпълнен с мотористи – само две свободни места и цяла върволица татуирани рокери.
Неофициалния експеримент (това е реклама на продукта) показва най-често това, което всички знаем – дискриминация. Повечето двойки не са седнали на празните места, тези, които седнали обаче били възнаградени с аплодисменти и безплатна бира на Карлсберг. Не бива да съдите книгата по корицата.
Ефект на дезинформация
През 1974 г. Елизабет Лофтус започва да изучава ефекта от дезинформацията по примера на пътнотранспортните произшествия. В един от експериментите били пускани видеа с пътни инциденти с продължителност от 5 до 30 секунди. Те били показани на 45 ученици, разделени в групи от 9 души. След всеки видеоклип учениците попълвали въпросник.
Първият въпрос винаги бил: „Дайте доклад за инцидента, който току-що видяхте.“. Останалите въпроси изисквали подробности за произшествието. Основният въпрос засягал скоростта на автомобилите, представени във видеото. Девет души били запитани: Колко бързо се движеха колите от видеото, когато се удариха една в друга?
На другите участници бил зададен подобен въпрос, но думата „удари“ била заменена с думите „докосна“, „разбиха“, „сблъска“. Когато във въпроса се използвала думата „разби“, най-високата скорост, която участниците казвали била 40,8 мили в час. Тоест можем да кажем, че е важен начинът, по който се задава въпроса.
Експериментът на Милграм
Дело е на психолога Стенли Милграм. Неговата цел била да разбере доколко хората биха се подчинили на авторитета на някой, който има за цел да навреди на други хора.
Експериментът включвал т.н. учител и ученик – имайте предвид, че в ролята на ученика винаги влизал актьор. Упражнението било следното: учителите трябвало да наказват учениците при всеки грешен отговор, който вторите давали. Наказанието включвало електрически заряд, който ставал все по-силен с всеки грешен отговор.
Учителите стояли в съседна стая и пускали ток на учениците, които, разбира се, се престрували до съвършенство. Нищо не накарало учителите да се съмняват в истинността на занятието. Всъщност никой не е бил удрян от ток – виковете на актьорите били имитация. Факт е обаче, че ако наистина по време на експеримента се пускаше истински ток – то учителите биха убили много от учениците.
Тест с маршмелоу
Експериментът от края на 60-те – началото на 70-те години засяга темата за отложеното удовлетворение. Негов инициатор е психолога Валтер Мишел. В експеримента участвали над 600 деца.
Деца на възраст от 4 до 6 години били поставени в празна стая, в която имало само маса и стол. На масата имало маршмелоу, бисквитка орео или нещо друго по желание на децата. Било им казано, че могат да изядат сладкиша, но ако изчакат 15 минути и не се поддадат на изкушението, ще получат награда – втори сладкиш.
Мишел забелязал, че децата имали различни техники за да устоят на изкушението – някои се обръщали с гръб, други закривали очите си с ръце, трети започвали да ритат по масата или да дърпат косата. Най-странното било, когато някои започвали да галят сладкиша сякаш е плюшена играчка. Някои от децата изяждали сладкиша веднага.
Децата, които устояли, били наречени „високи забавители“, а другите, които изяли сладкиша веднага – „ниски забавители“. Възрастта се оказала ключов фактор.
По-нататъшни проучвания показват, че децата, които изчакали наградата, определено имат по-добри резултати в живота, по-високо ниво на образование и нисък индекс на телесна маса.
Ефектът от фалшивия консенсус
В този експеримент учените попитали студентите дали са съгласни да се разхождат около кампуса в продължение на половин час с голям знак, на който пише „Яжте Джо“.
След това учениците трябвало да преценят колко хора биха се съгласили с това – тези, които се съгласили да се разхождат с табелата били на мнение, че повечето хора подобно на тях щели да са съгласни с това. Онези, които отказали, естествено, мислели обратното – тоест, че повечето хора подобно на тях, ще откажат. Повечето хора, участвали в експеримента твърдо вярвали, че останалите ще направят същия избор, който направили те самите.
Този ефект е известен в психологията като ефект на фалшивия консенсус. Независимо от това в какво вярваме, на какво мнение сме или как се държим обикновено, ние сме склонни да мислим, че повечето хора са съгласни с нас и ще действат по същия начин като нас.