С настъпващото лято, дългите дни, късните разходки в парка и все по-голямото желание да разнообразим ежедневието си, мислите за морска ваканция все повече замечтават ума ни, който жадува за малко спокойствие и свобода .
Летните ваканции, прекарани на морето, винаги са тръпка и дългоочаквано преживяване за всички. Морските спомени винаги са романтични, приключенски, вълнуващи, а още по-вълнуващи са, когато са споделени с цялото семейство и приятелите.
Въпреки това няма човек, който да не е чувал израза: „С деца на баня, да ти изядат сапуна” и изобщо не схващах смисъла му, докато не дойде и моят „звезден миг” да отида на море с моите деца.
До този момент най-големият ми проблем е бил как да натъпча двата си огромни и препълнени куфара с мои лични вещи в колата заедно с багажа на приятелите ми, докато не се появиха децата.
Теорията ми за относителността коренно се промени, когато на тръгване за семейната ни морска ваканция с двете ни деца осъзнах, че колата прелива от багаж, а дрехите и личните вещи на мен и на мъжа ми скромно се побират в малко сакче като за фитнес тренировка на начинаещ.
Детска количка, кошара, детско матраче за кошарата, колело, тротинетка, детско камионче, топки, надуваеми басейни, пояси, кофички, лопатки, шнорхели, няколко огромни куфара пълни с детски дрехи и принадлежности – това е една малка част от целия ни съпътстваш антураж и сигурна съм, ако не беше лято и време за почивки, съседите ни щяха да помислят, че се изнасяме.
Приключението-море започна още след полунощ, когато мъжът ми, пъшкайки, пренесе и нареди като тетрис почти цялата покъщнина. Добре, че поне хладилникът и пералнята не се побираха, защото нищо чудно в навалицата да бяхме сложили и тях в колата. След това събудих без много усилия, големият ми петгодишен син, който само като чу думата море, се ококори и в сънените му очи заблестяха морски звезди, а усмивката му се накъдри от щастие като морски вълни. За пръв път се облече съвсем сам, и то само докато премигнах, вече чакаше, строен пред вратата. В други дни, когато го приготвям за детската градина, това упражнение ми коства поне половин час будене, молене, убеждаване, накрая сред сълзи и ред стигаме едвам до обуването и там се почва едно туткане, та чак усещаш как нервите ти са като опънати косъмчета и тънк…, тънк…, тънк… и се късат един по един като в анимационен филм с Том и Джери.
Идва ред на малкият ми син, който е на година и половина. Това малко същество изобщо не може да спи в кола, не обича да се вози и изобщо само мисълта, че трябва да прекараме с това „шило” 4-5 часа в тясно затворено пространство ме кара да се откажа от цялата ваканция или изобщо, ако стигнем в психически добро здравословно състояние до морето, със сигурност половината ми коса на слизане от колата ще е побеляла. Той не признава детски столчета за кола, седнало положение (освен ако не се храни) и изобщо за него думата покой не важи. Затова по най-внимателния начин, без да се събуди, трябва да го пренесем до колата. Именно затова и избрахме да пътуваме през нощта, когато ще е в спящо състояние. Единственото време, когато е в покой.
Мисля, че с мъжът ми може да не изкарваме специализирани курсове за сапьори, щом успяхме да пренесем тази спяща, „активна мина” до колата, без да я активизираме. Някак си затворихме вратите на претъпкания ни автомобил и след малко се озовахме на магистралата, малко преди изгрева, в прохладната теменужена утрин на път за така чаканата морска ваканция. Използвахме тези часове в притихналата все още кола с две спящи деца, да помълчим романтично с мъжа ми и някак телепатично желанията, и мислите ни се предаваха един към друг, а доволните ни погледи казваха всичко останало. Първа част на „мисия море” вървеше по план.
И така до 6.30 сутринта, когато слънцето вече упорито напичаше през прозорците на колата и първите ококорени очи на малкия ми син не ме вкараха в паника, защото оставаха още стотина километра до морето…, а това си е около час път с него, буден в колата. На някой може да му се стори смешно и пресилено, но всички, които имат малки деца, необичащи да пътуват и неседящи мирно, и кротко на седалката, ще ме разберат.
Колкото и сладко да ни се усмихваше на събуждане, знаех че това ще продължи точно няколко секунди. След покъртителната смяна на наакан памперс в затворено пространство, а не смееш да отвориш прозореца, защото децата са потни, се започна катерене по седалките и кресливи опити да стигне до шофьорското място на баща си. Вкопчен в облегалката за глава на шофьорската седалка, с рев, огласящ цялата кола…, та дори и на магистрала, бяхме принудени да спрем на първата бензиностанция, за да се разсеем, страстите да се уталожат, да закусим и да продължим със свежи сили по пътя. Дотук добре, разминахме се с няколко оливания на сок, изпусната закуска на земята, малко сълзи, дузина скъсани нерви и смяна на дрехите – нищо необичайно за едно семейство с малки деца.
Най-накрая стигнахме до морето. Настанихме се в прекрасен хотел с изглед към плажа. А превъзбудата и еуфорията беше обхванала цялото ни семейство. Обожаваме морето. Първи това чувство го напусна мъжът ми, на когото му се наложи търпеливо да разтовари и пренесе до стаята целия ни багаж. Сигурна съм, че рецепционистката няколко пъти провери дали не е сгрешила резервацията ни и дали не сме отседнали при тях не за десет дни, а за месец, след като видя целия ни багаж.
Приготвянето ни за плажа също беше умопомрачително. Басейни, кофички, хавлии, играчки, помпи, дюшеци, пояси… Направо съжалих, че не си опънахме една палатка на плажа за десет дни, за да не ни се налага мъкненето на този багаж всекидневно до там. Като добавим и две мрънкащи деца, изнервена жена и мъж, който се е опасал целия с чанти…, направо сме за комедиен филм.
Разпъването на хавлиите, чадърите, надуването на всички всевъзможни детски играчки и пълненето на басейна ни се стори като игра от риалити формата „Сървайвър” – хем надуваш, хем търчиш по плажната ивица след някое от децата, за да не се хвърли директно във водата.
Хем надуваш, хем вадиш пясък от устата на малкия ни син, който е решил да пробва вкуса на морето и така… около час…, докато всичко вече е надуто, чадърите разпънати, хавлиите подредени и започне веселата част от деня. Строенето на замъци, плискането в морето и първите емоции на малкия ни син, който се запознава с морето.
Прекрасни моменти… Заслужава си екшънът, който преживяхме до момента. Тази мисъл мигом се изпарява от ума ми, когато със засилка големият ми син се хвърля целият в пясък върху хавлиите, та дори засипа и хората отстрани, за да ми покаже колко голяма мида е намерил на плажа. Целият плаж се оглася от думите: „мамо, мамо, мамо…, ела да видиш…” или: „тати, тати, тати…, ела да ти покажа…”. И така до безкрай. В един свободен миг се оглеждам около нас и разбирам колко много родители са в същото положение. Е, да, има и щастливци, чиито деца стоят кротко около тях и си копаят дупки в пясъка без излишен шум и емоции, докато майките и бащите им се излежават мързеливо под чадърите. Но повечето са като нас – с буйни и емоционални деца, щурайки се по плажа, огласявайки с рев и смях цялата плажна ивица.
Към обяд всички семейства с малки деца започват отрано да събират багажа си, което в най-добрият случай отнема 30 минути. Изгорелите рамене на татковците поемат тежките чанти, а рошавите изморени майки, влачат ревящи деца към хотелите, като по пътя се чуват увещания как след обяд ще ги доведат отново на плажа. Детските молби за сладолед и царевица се сипят като лятна градушка от всички страни, а изморените родители на ум се молят само да стигнат по-бързо до местата, в които са отседнали да обядват спокойно с децата си, и тихо, и кротко да ги приспят, за да си починат и те. Преживяването е вълнуващо за всички. Така се случи и с нас. Най-накрая децата бяха сложени по леглата за следобеден сън, а слънцето и умората от водата си свършиха работата – децата заспаха моментално. Това беше онзи миг, в който с мъжът ми отдъхнахме. Излезнали на терасата с разхлаждаща напитка в ръка, помълчахме, загледани в морската шир. Няма по-хубаво от морските ваканции, дори и с деца… ☺
Весели предстоящи летни ваканции от целия ни екип!