Осъдени на живот

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Учил е английски, френски и унгарски език. През 2014 г. успешно защитава бакалавърската си теза (по „Физика“) в СУ „Св. Климент Охридски”, а след това следва магистратура по „Физика на Ядрото и Елементарните Частици”.
Автор е на три стихосбирки: „Корабен дневник на книжната лодка” (ИК „Знаци”, 2015), „Пиета” (ИК „Знаци”, 2016); ); „Сините часове“ (ИК „Знаци“, 2019) .Има книга с поетични импресии по картини на Валентин Дишев („Екфразис” (Scribens, 2016); както и множество публикации и критически текстове в периодичния печат – Електронното списание за литература „Кръстопът”, „Литературен вестник”, в. „24 часа”, списанията „Щастие”, „Море”, „Страница”, „Глоси” и др.
Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски (от Ахмет Емин Атасой за списание Bahar Berfin, юли 2016), испански (от Наталия Иванова) за двуезичния електронен сборник с 12 български автори под 35-годишна възраст Jamás olvidados / Hикога забравени (Vallejo&Co, 2017) и арабски (от Хайри Хамдан).
Има множество награди от литературни конкурси.
Гаврилов е един от основателите на „Хралупата“ – пространство за литература и култура в София (ул.Стефан Караджа 22).

Георги Гаврилов, „Сините часове“,поезия, изд.Знаци, 2019

Между двете тристишия, които рамкират поетичната книга на Георги Гаврилов „Сините часове“, е сътворен един живот: и абстрактно-художествен, прекрасен в своята илюзорност; и ежедневно-битиен, жесток и безпощаден. Този, който е отвъд писаното слово и фантазиите; и оня, който жигосва човека чрез опитност и мъдрост.

От началните редове:
пиша до теб – изчезналият
без възможност да го прочетеш –
нали поезията е това

до последните:
пиша аз – изчезващият
без възможност да се върна –
нали поезията е това

се редуват самотни кули, среднощен студ, умиращи светлини и мрачни пространства, обитавани от сенките на миналото. Катастрофиралото „небило“ е някъде там, зазидано в спомените и напомня за себе си с чудовищна яснота. Пожелателно-заповедните форми засилват усещането за неотменимост. Неизбежност, лъхаща на студени камъни и празнота.
…да имам посока но да не бъда вятър…
…да имам форма но не като камък…
…да топля но различно от слънцето…
„трябва да правя нещо…“
И тук:
…кожата ти те гори
да я свалиш да я обелиш
да се излюпиш…
„непоносимостта е съзнанието…“

Надеждата се прокрадва като непослушно дете след пакост. Мракът се свива от нейното присъствие и прави крачка назад. Отстъплението е краткотрайно.

не търси лъчите в мрака
изгради от него нещо
което
светлината ако дойде
да освети
„не търси…“
В съдбовни моменти може да се окаже дори, че мракът е благословия. Той предпазва душата от истината, която не може да бъде разбрана и/или понесена. В мъглата на съзнанието очертанията на предметите са неясни и трудно различими, а това успокоява разума. Дава му лъжовни представи и измамни видения, които обаче „ако някога си пътувал…“
Образите в стиховете от „Сините часове“ се движат между „непрогледен мрак“ и „лъч в края на тунела“; от „безкрайната празнота“ до „върха на пръстите“; единочество и заедност, споени в свое собствено пространство-време.
Пълнотата на персоналното( и не само) преживяване прави от тази поетична книга емоционален архив, който съхранява както високите трепети и тихото обожание на прекрасното, така и дълбоките сривове, конвулсии и стонове от бездната на несъзнаваното. А това – в един друг тематичен ред – е равнозначно на присъда. Присъдата на живота, единствено възможната в света на мрака.

Нели Лишковска

Вашият коментар

Уважаваме Вашата поверителност като деактивирахме полето за въвеждане на имейл и записването на IP.

Без излишен спам