В един нов свят с „Тероар“ от Мартин Стратиев

Мартин Стратиев
Снимка: личен архив

МАРТИН СТРАТИЕВ е роден през 1987г. в гр.София. Завършва средното си образование със специалност Художествена фотография и аудиовизия. Получава бакалавърска степен по Телекомуникации в Нов Български Университет и магистърска степен по Бизнес администрация.

Работи дълги години като face control в редица столични заведения. Автор е на поетичните книги „Престъпна лирика“ (2018), „Тероар“( 2018) и „Червило и барут“(2019), в съавторство с Александра Томова. Негова страст са моторите и оръжията.
Развива благотворителна дейност, в подкрепа на деца с онкохематологични заболявания.

 

 

Поетичната книга „Тероар“ на Мартин Стратиев е разделена на четири цикъла. Още в първия „Капки от детството се стичат по бузата ми“ е зададена основната семантична ос, по която се движи поетическото чувство. Пустинята като метафора на отсъствието, липсата, пустотата. Светът на детството е пълен с добри играчки; с любими хора( баба и дядо); незабравими спомени от летни нощи, комари, нахапани ябълки, бонбони и дъхави градини. Свят, който е безвъзвратно изгубен:

…щурците пееха песни за любовта
в тази селска къща…
„лятото ставах от сън…“

Навлизането в пустинята на живота е неизбежно действие, което раздробява душата на първичните й сегменти. но е необходимо за оздравителния процес, който ще последва след кризата на истината:

…навлизайки дълбоко в пустинята
оставях парченца от сърце с надежда
някой да ме намери преди последното…
„навлизайки дълбоко…“

Следващото дълбинно ниво, което трябва да бъде преодоляно, е на „засъхналите петна и втвърдените восъци“(цикъл ІІ). Белези на живот, който вече е приключил. Диханието на отсъствието изпълва пространствата – на леглото, стаята, града, целия свят. Следите от присъствието на Другия, на любимата, трябва да бъдат заличени:

…извърших всичко това
както професионален наемен убиец
заличава следите от убийство…
„събуди ме уханието…“

Горчивият вкус в устата издава действие, което трудно може да бъде признато и още по-трудно – простено. Липсата е форма на глад, а остатъците от любовта могат да се поберат в протегната за милост ръка:

…целувах
и късах
от устните ми
обичах
и режех
от сърцето ми
остана малко
за шепа на просяк
„докосвах…“

В третия цикъл стихове „Думи от дъното на бутилките“ образът на пустинята се трансформира в екзистенциалните видения на битието. Тук капките вино, които попиват в белия лист, пишат поезия („гледам празния лист…“). Мъжете губят телесността си и се вграждат в архетипните образи на Героя и Мъдреца, които винаги си плащат сметките и греховете („мъжът на жената…“). Освен всичко останало, хората от това ниво на съществуване са „несбъднати човеци“ („бъди смел…“), а неопитомените очи на жените „те гледат с очакване за спасение“ („в това време…“). Но те не са само и единствено това, много повече са. Те са прогонените от Рая. Небесните селения са лишени от присъствието на Белязаните. Падналите ангели, на които Бог е отрязал крилата и изскубнал ореолите, но не толкова поради прегрешенията им. А поради неподчинението. Заради неукротимия дух и воля за живот. Заради жаждата за свобода. Те са недосегаеми дори за ужаса на земния мрак и обсебващата тишина, която „пронизва като нож“ („поетите, скъпа…“).

В четвъртия цикъл „Бутилка вино, момиче цвете и кутия марлборо“ отново акцентът е поставен върху липсата и отсъствието:

цигарите
в пепелниците
и чашите
с вино
вече
нямат
червило
„цигарите…“

Тероар
Снимка: личен архив

Загубата на Другия е загуба на Себе си. Неможейки да се разпознае в чуждото присъствие/отсъствие , лирическият аз губи собствената си идентичност. Образите, характеризиращи Другия, са иманентни на личността, понеже й дават възможност за себе-определение, себе-разбиране и себе-ценност. Умението да си Другият е закодирано в съзнателната човешка способност за рецепция и емпатия. Проектирайки собствените си преживявания върху друг обект, индивидът усеща себе си като част от цялото, което носи удовлетворение и вътрешна хармония.

Символната натовареност на образите допълнително се разширява от играта с глаголните времена. Лирическият аз си спомня от перспективата на настоящето, но е закодиран и в едно минало, което е с безкрайна продължителност. А виденията от бъдещето са мигновения, породени от нереализирало се настояще и претопено минало, взети в тяхната едновременност.

Стиховете от „Тероар“ носят засилена емоционална и ментална енергия. Бележката на автора в самото начало на поетичната книга уточнява, че тероар е „всичко онова, което оформя виното в неговото съвършенство“, това е преди всичко характер. Поезията на Мартин Стратиев недвусмислено показва характер: едновременно нежен и агресивен, лежерен и мощен, мек и жесток. Подобно на визуалната алюзия върху корицата на книжното тяло – два червени кръга, следи от столчета на чаши. Разлято вино, което не е успяло да се затвори в собствения си кръг. Или Кръгът Енсо, символизиращ изгарящ стремеж към пълнота и завършеност, към съвършенството, но и студенината на съзнанието за неговата непостижимост.

Нели Лишковска

Вашият коментар

Уважаваме Вашата поверителност като деактивирахме полето за въвеждане на имейл и записването на IP.

Без излишен спам