Ако видите самотни стари хора на улицата, мислено ги съжалявате, ядосвате се на егоистични, неблагодарни роднини, започвате да се страхувате от собствената си депресираща старост, Но не бързайте да се обезсърчавате.
Понякога самотата е най-верният, съзнателен избор на един възрастен човек. По-специално, образовани, интелигентни, самодостатъчни хора, тези, които не се отегчават да прекарват дни в собствената си компания, са склонни да се усамотяват.
Има повече полза да се дистанцирате от хората, отколкото да се сближавате тях. И нервите са по-здрави, и психиката. Какво може да даде човек на друг след 50-60 години? Какво човек не би могъл да придобие сам?
Платон измисля и разпространява легендата, че две половини на едно цяло бродят по земята. И само като се срещнат, намират мир и щастие. Всъщност няма втора, трета и четвърта половина. Хората се срещат, хората се влюбват, женят се. Те са приятели. Създават конфликти. Имат деца и живеят заедно. Така е по-лесно. Така животът е по-забавен.
Но с възрастта става все по-ясно – ти самият си едно цяло. И нямаш нужда от никого.
Ги дьо Мопасан пише:
Вече не мога да се виждам с хора, с които се срещах с удоволствие, защото ги познавам, защото знам предварително какво ще кажат и какво ще им отговоря, защото познавам потискащата баналност на техните мисли, на техните разсъждения.
Въпросът е, че общуването с приятели и познати не носи нищо друго освен скука и усещане за изгубено време. Ето защо много старци предпочитат уединението пред компаниите и се интересуват от многобуквените талмуди. Да погледнеш навътре е много по-интересно, отколкото да се опитваш да видиш нещо в другите.
Но не само скуката, според писателя, отблъсква приятелите и приятелите един от друг. Хората са склонни да избягват конфликтите по следния начин:
В стремежа си да се слеем, ние се втурваме един към друг и само се нараняваме.
Кавгата в младостта е вид забавление. Изблик на гняв, спор, негодувание – това е всичко, което подхранва младата душа, позволява ви да разберете собствената си същност. Кавгата в напреднала възраст е цунами за психиката.
Флобер пише:
Всички живеем в пустиня. Никой никого не разбира.
Но какво да разбираме и на кого какво да доказваме, ако животът е изживян и върви към края си? Тук е изкушаващо да мислиш, да медитираш в тишина, отколкото да се опиташ да разбереш и да вземеш страна, да заемеш нечия позиция.
„Самотен човек не може да бъде изоставен“
Разсъжденията на Ерих Мария Ремарк са подобни на твърдението на младите максималисти:
„Ако не обичам никого, тогава никой не може да разбие сърцето ми“.
Опит да се застраховаш от предателство и катаклизми.
Нещо подобно се случва и с възрастните хора. Те се отделят от хората, от роднините, от децата и внуците, за да не изпитват мъки от мисълта, че именно те са ги зарязали.
Ремарк пише:
Добре сте, сами сте. Всичко това, разбира се, е вярно – самотният човек не може да бъде изоставен.
Но понякога вечер тези изкуствени постройки се разбиваха на пух и прах и животът се превръщаше в някаква хлипаща, препускаща мелодия, във водовъртеж от дива умора, желание, мъка и надежда все пак да избягаш от безсмисленото самозатъпяване, от безсмислени в монотонността си звуците. Няма значение къде, само да се измъкна.О, тази жалка човешка нужда от зрънце топлина. И тази топлина не може ли да бъде чифт ръце и лице, наведено над теб? Или това също би било самоизмама, примирение със съдбата, бягство? И наистина ли има нещо друго освен самотата?
Старите хора са като децата – лековерни и наивни. Именно от тях измамниците крадат спестяванията и им отнемат апартаментите. Толкова е лесно да бъдат обидени, ядосани, разплакани.
Така че ще бъде по-лесно и по-ефективно да намалите всички контакти до минимум.