Живеем в 21-век, когато технологиите и развитието ни напредват с всеки изминал ден. По отношение на нашата индивидуалност обаче понякога сякаш не сме еволюирали и един процент.
Въпреки, че живеем в общество и сме социални личности, които трябва да се съобразяват с нормите, границата между приличие и болен конформизъм понякога е силно размита.
Все още страхът от това „какво ще кажат хората“ се е загнездил в не едно съзнание и именно това често е пречка за собственото ни щастие.
Обикновено онези, които робуват на подобно клише, са постоянно зависими от чуждото мнение за тях и държат винаги да се „представят достойно” според нечии очаквания.
Техните мисли, чувства и начин на живот все едно са моделирани според околните и техните прищявки. Важно е само хората и общността да одобрят всяко тяхно действие или решение.
В един момент идентичността, свободата и силата на характера сякаш изчезват. А същите тези хора обикновено не се интересуват какво се мисли за тях, нито пък се съобразяват с чуждите очаквания, което е най-парадоксалното.
И докато доброволно заробилият се човек бавно изчезва, питайки се всеки ден как да се справи успешно, за да не чуе лоша дума по свой адрес, така наречените хора са напълно безразлични към това, което той мисли за тях, но продължават да го държат в някаква невидима хватка…
Тъжно, жалко и смешно, но факт. Не е нужно да живеете за мненията, похвалите и очакванията на другите. Отстоявайте своите позиции, идеи и стремежи и живейте живота си както прецените. Не играйте роли и не губете себе си заради „хората“, защото те няма да го оценят. Повечето от тях така са устроени.