Денис Олегов е роден през 1998 г. Автор е на 4 книги, последната от които – „Колелото на историята“ излиза през 2017 г. Негови стихове и разкази са публикувани в различни сборници в България и Русия, в изданията “Нова социална поезия”, “Нова асоциална поезия”, “Литературен свят”, HSE Texts (Санкт Петербург) и други. Има награди от литературните конкурси „Солени ветрове” (2015), „Непознати улици” (2015), „Златен явор” (2016), „Млад поет – Костинброд” (2017, 2018), „Копнеж за растящо творчество” (2017), конкурс за поезия “Никола Вапцаров” (2018), “Небесни меридиани” (2018), “Усещане за любов” (2019), „Граждански будилник“ (2019), „Димитър Бояджиев“ (2019). Превежда от руски език.
Съосновател и първи председател на литературния клуб “Отвъд кориците”. В момента изучава международни отношения във Висшата школа по икономика в Москва и е журналист в спортния сайт „От засада“.
Палестина
Аз помня незавърнал се баща
в пожара на окупирания дом
и под тежкия водовъртеж
на километрите стискам зъби
до образуване на кървави петна.
Половината живот е минало,
а втората половина – по Декарт.
Връстниците останаха под складовете
в петата симфония на ракетите.
Не ще усетят повече
студената утеха на Йордан
и жарката самотност на пясъчните кули.
В това експериментално пустинно поле
миражът се разтваря в автомата,
и глъхнат Папагалите на Рая,
където никога не беше детството,
и никога не беше любовта.
Когато човекът загуби гласа си
Когато човекът загуби гласа си
мечти и стремежи послушно заспиват
на прага, където търпяли до сълзи,
рушим се безверни, без време изтрити,
защото искрите тушахме в пожара,
душевно невежи за ранни присъди.
Предали идеи, превили безславно
гърбини в поклони, наивно присъщи.
Тогава залязва зората безцветна,
изтекла от рани, уместно прикрити.
Далечни прозорци затварят…и ето:
остават неволни миражи следите.
Инертно се носим с години. Едва ли
искрата огрява живота до късно.
Угасват очите и стават кристали,
когато човекът загуби гласа си.
Пророчество
Предречен ми е
дълъг път.
По средата на пътя –
куршум.