Построена през 1830 година и превърната в музей през 1958 година, къщата на Димчо Дебелянов в Копривщица се превръща в една от най-популярните и посещавани забележителности. Там е представена експозиция, която отразява житейския път на поета – както личният му живот, така и творческият са проследени хронологично като са придружени с много снимков материал и интересни лични вещи на Дебелянов и семейството му.
Още когато прекрачите прага на двора, пред вас се открива синя къщурка, от която струи романтика, фантазия и блян към миналото. Дворът е изпълнен с ароматни вишни и маргаритки и точно това ви предизвиква да пристъпвате все по-смело напред.
В тревичката вдясно тъжна и вцепенена ни посреща статуя на вечно чакащата му майка. Паметникът е дело на проф. Иван Лазаров, а на него е издълбан стих от произведението „Тиха победа“ :
И в кротък унес чака тя,
да дойде нейното дете
В зората на своята поетическа зрялост младият лирик разкрива сложната противопоставеност на вътрешния си свят – една вечно търсеща, сложна и дълбока личност, чиято противоречивост неизменно бележи неговия кратък житейски път. Въпреки че той живее кратко, животът му е изпълнен с емоции до последно. През 1912 г. носталгията по родния му дом и уюта на семейното огнище, далеч от студенината на големия град, раждат шедьовъра „Да се завърнеш в бащината къща“, който всеки от нас помни:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни…
Сутринта на 2 октомври 1916 г., на левия бряг на река Струма, между Серес и Демир Хисар, като командир на 5-та рота, Димчо Дебелянов загива в сражение с англо-френски войскови части: „Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа…“ (Из спомените на Тихомир Геров, свидетел на последните мигове на поета). На следващия ден тленните останки на поета са положени в гробището на демирхисарската черква „Благовещение“.
Четири години по-късно, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира, скрити в маншета на дрехата, две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври 1916 г. Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов. Историята на двете стихотворения излиза наяве едва през 2010 г., когато внукът на Светослав Минков – Светослав Танев, я разказва на литературния историк Румяна Пенчева, ръководител на отдел „Фондове и литературно наследство при Националния литературен музей.
През 1920 г. Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов събират творбите на Димчо Дебелянов, дотогава публикувани единствено в различни периодични издания, и издават неговата първа стихосбирка. През 1931 г., по инициатива на кръжока „Живо слово“ и на Димитър Подвързачов, костите на Дебелянов са пренесени от българската църква в Демир Хисар в родната му Копривщица.
По подобие на много други велики български творци, жизненият и творчески път на поета е прекъснат без време, ненавършил 30 години. И също, както всички тях, чрез нежното съвършенство на стиха си, той остава безсмъртен за поколенията българи.
