… Автобус, пълен с уморени и озлобени пътници, заседнал в задръстване в Ню Йорк. Мъжете ръмжали един на друг, никой не отстъпвал място на бременна жена, във въздуха витаело напрежение.
Скоро шофьорът направил съобщение:
– Приятели! Знам, че всички сме имали тежък ден. Не мога да направя нищо за времето и трафика.
Но все нещо мога да направя.
Предлагам всички да излязат през предната врата.
Ще подам ръка.
Докато минавате, сложете притесненията и разочарованията си в нея, става ли?
После ще отида и ще хвърля всички тези неща направо във водата.
– Става ли?
Пътниците започнали да се усмихват.
Лицата им се прояснили.
Тези хора досега се правеха, че не виждат съседите си, а сега започнаха да ги гледат в очите – „Ама той сериозно ли?“
Той бил сериозен.
На следващата спирка шофьорът пъхнал ръката си през прозореца за билети и зачакал.
Един по един пътниците излизали през предната врата и се правели, че поставят нещо в дланта му.
Някой се смеел, някой плачел, но всички докосвали ръката на шофьора.
На следващата спирка шофьорът отново подал ръка.
И така било чак до самата река.
Има лоши дни.
Понякога тези дни продължават няколко години.
Опитвате се да промените ситуацията, но нищо не излиза.
Губите работата си, парите, приятелите си, вярата и любовта.
Гледате ужасни събития по новините.
Страх ви е.
Затваряте се в себе си.
Понякога мракът се спуска над всички ни.
Нуждаете се от светлина, но не можете да я намерите.
Ами ако вие сте светлината?
Ами ако можехте да станете източник на светлина?
Като шофьора на автобуса, който не бил известна личност или духовен учител.
Обикновен работник в сферата на услугите, но силата в обикновения човек е огромна и той успял да я насочи в помощ на всички ни.
Не мога да спра глобалното затопляне, да спра войните.
Но мога да повлияя на тези, които срещам, дори и да не се познаваме.
Поведението ми има значение, защото не живея на пустинен остров.
Скръбта и страховете са заразни, но любовта, търпението и щедростта също са заразни.
Освен това смятам, че това е единственият начин да осветявам света спирка след спирка, чак до самата река.
Лиз Гилбърт, „Бъди светлина“