Високо в перуанските Анди има стар лагер за добив на злато, който преди много години е получил статут на град.
La Rinconada е официално признато за „най-високото“ селище на планетата: къщите на местните жители са разположени на 5100 метра надморска височина.
Този град се нарича „ад на Земята“ и това определение е дадено не само поради бедността на местните жители, но и поради най-трудните природни условия, на които не всеки може да издържи: студени пронизващи ветрове и, най-важното, разреден въздух.
Красиво, но не много годно за живеене
Климатичните условия тук са същите като на западния бряг на Гренландия, въпреки че това място е само на 14 градуса южно от екватора, близо до границата с Боливия. Лятото в тези части е влажно и прохладно, през годината температурата рядко надвишава 10. Зимите в град Ла Ринконада са много сухи, с дневни температури под нулата и нощни под -20 градуса. Средната годишна температура е само 1,3°C.
Условията за живот тук са тежки.
В този град живеят повече от 50 хиляди души. Град обаче може да се нарече само формално. Няма пътища, няма течаща вода, няма канализация. Населението живее в къщи, набързо сглобени от ламарина. Добре че поне има ток.
Всички мъже, които живеят в La Rinconada, работят в мините, извличайки злато на ръка с помощта на живак, който също се намира тук в големи количества.
Мъжете работят в мините.
Амалгамирането е най-старият метод за добив на злато, основаващ се на факта, че живакът привлича този благороден метал и този метод обикновено се използва, ако златото е много малко и е невъзможно да се извлече чрез промиване с пясък.
Жените в този град продават стоки, търсят злато в изхвърлените камъни или печелят чрез проституция.
La Rinconada приема само най-издръжливите.
Въпреки факта, че La Rinconada е богат на злато, може би най-бедният (какъв парадокс) и в същото време най-замърсеният град в света, тъй като екологията му е катастрофално увредена поради минното дело.
Ако погледнете града отдалеч, от равнината, пред туриста се разкрива великолепен пейзаж: живописни планини със снежни шапки, синьо небе. Впечатлението обаче се разваля от неприятната миризма, която се излъчва от изобилието от отпадъци, оставяни от хората навсякъде.
Разположено в близост до жилищни сгради, езерото е силно замърсено с живак и цианид. Говорейки за живак: Много жители са в лошо здраве поради отравяне от изпаренията му, което им причинява сърбеж по кожата и проблеми с централната нервна система. От друга страна, тези хора са адаптирани към живот в условия на много разреден високопланински въздух.
Между другото, фотографи и екстремни туристи, дошли тук за впечатления и необичайни снимки, признават, че им е било много трудно да дишат на такава височина.
А местните жители не само не изпитват дискомфорт в такива условия, но дори организират футболни мачове в града. Друго забавление на жителите на града са пътуванията до местни импровизирани кафенета, където след тежък работен ден можете да седнете с бутилка бира и да обсъдите живота.
Интересното е, че за разлика от други миньорски градове, La Rinconada не е собственост на никоя компания. Целият добив, който се извършва тук, е незаконен – мините съществуват неофициално. Следователно нито цент от печалбите, получени от добива на злато, не отиват за развитието на града. По-голямата част от златото, идващо от „недрата“ на планината, се продава чрез черния пазар. Всъщност този миньорски град дори няма администрация, която да контролира прилагането на законите.
Законите в града не се спазват особено. Хората си живеят както си искат.
Друго любопитно нещо за този град е, че минната компания, която наема местните жители за съответната работа, не им плаща официална заплата в брой. Вместо това гражданите работят по архаична система на работа, която почти не се практикува в цивилизовано общество. Същността му е, че мъжете работят тридесет дни без заплащане, а на 31 им е позволено да вземат толкова златна руда, колкото могат да носят на раменете си. Междувременно работникът не може да знае предварително колко злато има в камъка, който взема. Понякога се оказва, че съдържа много малко благороден метал.
Въпреки остарялата система на заплащане обаче всяка година тук има все повече и повече работници: изкушението на златото вече е много голямо. През последните десет години броят на мините в околностите на града се е увеличил от петдесет на триста.
Все повече работници идват тук.
По принцип бедните работници, които нямат достатъчна квалификация, за да намерят прилично платена работа в обикновените градове на Перу, идват тук, за да опитат късмета си.
Уви, те едва ли ще забогатеят със злато. Факт е, че запасите му в местните недра вече са доста изчерпани. Хората в нужда обаче продължават да се хващат за този шанс.