И все пак онази жена едва не ме влуди. Всъщност, влуди ме. Докато трая връзката ни, тя ми се яви в три лица. Вдъхновение ѝ бях, бързо завършваше творбите си и аз се прощавах с единия ѝ образ, за да я намеря в следващ. Но тя бе дълбоко под образите – една и съща, невидима. Приключение, достатъчно да ме накара да се влюбя доживот в идеята за нея, да я търся до края на дните си в различни жени и да не я открия. Но не, не това бе магията. Нито нейната, нито на другите създателки на лица.
Те са истински. Това е всичко. Ние, техните съвременници, имаме по телата си стотици или хиляди импланти. Заради поверието, че имплантите пречат да се одухотвори лице, творците на лица оставят телата си чисти. Носят само двата задължителни баркода, удостоверяващи самоличността им. В много редки случаи си слагат изкуствени зъби и само при опасност за живота могат да подменят вътрешен орган със синтетичен.
За това и жените в Колонията ухаят на себе си. Ползват само парфюми, останалото е въпрос на лична хигиена, но ароматът, който отделят телата им, не се изчислява от десетки компютри.
Естествена е и харизмата им, не я усилват с индукционна корона. Лещи не подменят блясъка на очите им, а за това се грижи единствено настроението им. Нямат вграден апарат, който да контролира оргазма. Нито мускулни стимулатори, а уменията на тялото им са си техни. Наследствени и развити.
Вероятно и техните кожи отделят онова наркотично вещество, което днес е известно като „екстрактът на фаталните жени“, но нямат филтри, които да го извличат от останалите примеси в потта, както е при повечето ни любовници.
Жена без импланти за любов няма какво друго да отдаде, освен себе си. И го отдава, без остатък!
„Репортажи от Платония: Ферма за лица“, Стефан Кръстев