Проф. Ингрид Шикова: Мисленето се променя най-трудно, много по-трудно от построяването на магистрали, много по- бавно от създаването на инфраструктура.

Проф. Ингрид Шикова
Снимка: личен архив

Проф. д-р Ингрид Шикова е един от създателите на катедра “Европеистика” в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и ръководител на „Жан Моне Центъра за високи постижения“. Цялата ѝ професионална кариера е посветена на европейската интеграция. Била е директор на Центъра за европейски изследвания и на Информационния център на Делегацията на Европейската комисия.

Работила е като съветник в Представителството на Европейската комисия. Членува в международната мрежа от лектори “Екип Европа”. Избрана е за член на Академичния съвет на Международния център за европейско обучение в Ница, Франция. Има многобройни публикации по въпросите на европейската интеграция.

Наградена е с почетния знак със синя лента на Софийския университет “Св. Климент Охридски” за приноса ѝ за развитие на европейските изследвания в България. 

Харесва театъра, книгите, хубавата музика, морето, Дунава, конете, червеното вино, пътешествията с кораб.

Вие изигравате основна роля за развитието на европеистиката в България. Защо избрахте кариера, посветена на европейската интеграция?

Аз се занимавам с европейските въпроси от началото на 80-те години и цялата ми професионална кариера е посветена на европейската интеграция. Всичко започна с избора на темата за моята докторска дисертация. Проучих общата селскостопанска политика на тогавашната Европейска общност, институциите, историята на нейното създаване. Изследователско любопитство! Хареса ми идеята, която стои зад европейската интеграция – идеята за мир, демокрация и благоденствие.

Ще бъда искрена – не беше лесно. Имаше скептицизъм не само по отношение на самите европейски изследвания, а въобще по отношение на бъдещето на България като част от Европейската общност. Но аз съм човек, който се амбицира повече, когато среща трудности. Заедно с колеги съмишленици организирахме първия курс по европейска интеграция в началото на 90-те години – с преподаватели от Колежа на Европа в Брюж, от Университета в Лимерик – Ирландия, от Университета в Нанси – Франция, от Европейския институт по публична администрация в Маастрихт – Нидерландия. Включиха се много хора от администрацията.

Даже се шегувам с колеги, които сега са на високи позиции в Европейската комисия, че от нашия курс започна кариерата им на европейското поприще. Така постепенно стигнахме до създаването на специалност „Европеистика“, която се радва на голям интерес от страна на студентите и която през тази година празнува 20 годишен юбилей. Обичам моите студенти и преподаването ми доставя професионално удовлетворение.

Имаше ли моменти, в които беше трудно? Българите сме с една особена народопсихология.

Разбира се, че имаше трудности. Сега е лесно да се критикува, но наистина времето беше сложно, трудностите много, очакванията – големи. Имаше и много грешки. Това, което е важно обаче е, че въпреки всичко България успя да стане член на ЕС. Защото, в противен случай, щяхме да бъдем все още в положението на страните от Западните Балкани. Имаме събран много опит, който е добре да споделим с тези страни. Например, в сферата, в която се чувствам компетентна, си мисля, че информираността на обществото трябваше да бъде по-голяма, да се осъзнае ролята на този съюз и да не се създават прекалено високи очаквания от самото членство. Трябва повече да се обяснява, че членството е само инструмент, че то предоставя възможности, но от нас зависи как ще ги използваме. Малко говорехме и за отговорностите. Може би поради това настъпи известно разочарование.

Очакваше се Европейският съюз да бъде панацея за нашите проблеми, но постепенно започнахме да разбираме, че развитието и благоденствието на България зависи от самите нас.

България се бори много, за да стане част от ЕС. Освен нискотарифните полети, ниските цени на роуминга и европроектите, какво друго спечелихме?

Спечелихме „стол и микрофон“ на масата на преговорите между европейските страни. Спечелихме възможности, които предоставя Европейският съюз в различни области – обучение, работа, обмен на добри практики, ползване на интересен опит, сътрудничество и съвместни проекти. Разбира се, не трябва да пропускаме европейските средства, които България получава. Станахме част от една общност на мир, демокрация, свобода, уважаване на достойнството и правата на гражданите.

Но мисля, че трябва да търсим отговори на много въпроси, свързани с членството на България в Европейския съюз – успяхме ли не само според Договора за присъединяване, а и на практика да се интегрираме в тази сложна и уникална по своето устройство структура. Придобихме ли самочувствие на пълноправна и пълноценна държава членка, придобихме ли самочувствие на европейци или все още сме предпазливи да изразим собствено мнение, използваме ли достатъчно често и достатъчно ефективно “стола и микрофона”, които получихме в резултат на членството? Стана ли ни ясно, че предизвикателствата, които стоят пред новоприета държава, изискват отново много усилия и работа, че членството в Европейския съюз не означава формално приемане на правила, диктувани от Брюксел, а пълноценно участие в процеса на тяхното създаване и прилагане?

Страната не трябва да бъде пасивен изпълнител на предписанията за вътрешни промени, а трябва да участва проактивно в изграждането и функционирането на европейските политики, институции, законодателство и да има способността да оказва влияние в този процес. И не само това – всяка държава трябва да е готова да изпълнява задълженията и отговорностите, произтичащи от членство в Европейския съюз.

България и Румъния нямаха шанс да се радват на плодовете от членството, които биха събрали, ако Европейският съюз не беше изпаднал в икономическа и финансова криза още в самото начало на членството на двете страни. Това много ни попречи, защото не успяхме да привлечем чуждестранните инвестиции, които очаквахме, кризата в Гърция също ни засегна пряко. За голяма част от българските граждани, Европейският съюз е все още нещо далечно и неразбираемо и се материализира едва ли не само със структурни фондове и земеделски субсидии. Аз често задавам следния въпрос: Ако нямаше структурни фондове и земеделски субсидии, бихме ли искали да членуваме в Европейския съюз?

Да оставим настрана материалното, промени ли се мисленето ни? Станахме ли повече европейци или присъствието в ЕС не ни повлия?

Мисленето се променя най-трудно, много по-трудно от построяването на магистрали, много по-бавно от създаването на инфраструктура.

Мисля, че това, което ни липсва все още е самочувствие. Все още говорим за «те» и «ние», все още не се чувстваме като пълноправен и пълноценен член на европейското семейство.

Членството не означава само подписването на договор за присъединяване, то е нещо много повече. Европейското членство не е само усвояване на структурни фондове, то е доверието, солидарността, загрижеността, тревогата за общото ни бъдеще като европейци.

Знаем, че в ЕС съществуват и плюсове и минуси. Обсъждат се и двете непрекъснато. Кое според вас е по-осезаемо – негативите или позитивите?

Мисля, че когато говорим за процеса на присъединяване към Европейския съюз трябва да имаме предвид високата емоционалност, с която беше натоварен. Тя сякаш надделяваше над всичко останало и обществото не получи онази информация, която да му позволи да се задълбочи и да разсъждава върху това, какво означава членство в ЕС. Какви са ползите, но и какви са рисковете и отговорностите. Защото дори свободата на движение, която ни се струва толкова хубаво нещо, също носи известни негативи – много хора напуснаха България и решиха да работят и живеят в други държави от Европейския съюз.

Или пък друг пример – онази част от администрацията, която придоби компетентност и експертиза при работа си по програма ФАР, след членството отиде в структурите на ЕС и веднага се почувства липсата на кадри с европейски опит и експертиза в нашата администрация.

В онзи период ние не осъзнавахме напълно какво означава за нас членството в ЕС. Но имахме повече приповдигнати очаквания и не знаехме какво точно предстои. Както бяха приповдигнати очакванията и към демокрацията… И е нормално след това да настъпи известно разочарование. Струва ми се, че у нас и досега харесваме Европейския съюз, когато получаваме средства от него, но щом трябва да поемаме и изпълняваме ангажименти … правим го, но без особен ентусиазъм.

Но не трябва да пропускаме и факта, че от процеса на интеграция има печеливши и губещи, има нарастване на конкуренцията, необходимост от приспособяване, трудности, произтичащи от факта, че в държавите в Европейския съюз са твърде разнообразни като икономическо развитие и стандарт на живот, а това води и до различни интереси. Може би един от най-сериозните проблеми е този, че в Европейския съюз има богати и бедни държави, което води и до трудностите за прилагане на едни и същи политики и едно и също законодателство.

Въпреки всичко, аз мисля, че плюсовете са много повече от минусите. Това се оценява и от европейските граждани – според последните социологически проучвания над 65% от тях оценяват положително членството в Европейския съюз.

Има ли диалог в ЕС и до каква степен гласът на България се чува?

Съществуващият политически консенсус относно членството в Европейския съюз и съсредоточаването основно върху преговорния процес не създадоха подходящи условия за задълбочено обсъждане на важни европейски въпроси.

След 12 години членство в Европейския съюз, все още европейските теми в България не са приоритетни и дискусиите по тях или отсъстват или протичат вяло. Усилията на България все още  са насочени предимно към преодоляване на предразсъдъците към способността и да се интегрира напълно, включително и в Шенгенското пространство.

Съмненията за прилагането на върховенството на закона и за справяне с корупцията допринасят за това на България все още да се гледа като на маргинален играч в ЕС. Положителна стъпка за подобряване на образа на България като активен член на ЕС беше успешното осъществяване на ротационното председателство на Съвета през 2018г.

Най-вероятно е бъдещето да бъде тясно свързано с разумното прилагане на диференцираната интеграция, а членуването в Европейския съюз да става по-сложна задача, която изисква полагането на все по-големи усилия. Мястото на България в „един все по-диференциран съюз“ зависи не само от изпълнение на конкретни критерии и изисквания, но в много голяма степен от способността да се провежда политика на интелигентна, „умна“ интеграция. Тя е свързана със способността на България да разработи ясна визия за създаващия се нов Европейския съюз, която да отразява както конкретните българските интереси, така и отговорността, произтичаща от европейската интеграция. Става дума не само за отричане на „Европа на различни скорости“ и отхвърляне на вероятността България да остане в периферията, а ясно виждане как това да бъде избегнато. Това обаче не може да стане без решителното преодоляване на проблемите в съдебната система и справянето с корупцията.

От решаването на тези въпроси зависи дали някога ще станем част от ядрото или ще се задоволим с постоянно място в периферията на диференцирания Европейски съюз. А и дали ще бъдем модерна, просперираща държава, в която хората живеят добре.

Повече от 10 години България не успява да влезе в Шенген, а Холандия е върл противник да станем част от споразумението. Борим се непрекъснато и харчим много пари за това. Къде е проблемът? Имаме ли шанс?

В Договора за присъединяване на България към ЕС има клауза както за присъединяване към Шенгенското пространство, така и към икономическия и паричен съюз. И в двата случая страната трябва да е изпълнила съответните критерии.

Европейската комисия нееднократно е повтаряла, че България е изпълнила техническите критерии за влизане в пространството без граничен контрол. Окончателното решение за влизането в Шенген, обаче трябва да се вземе единодушно от държавите членки. Въпросът с влизането ни в Шенгенското пространство е технически, който се превърна в политически. Щом въпросът е политически, той трябва да се решава с политически средства. Вече не е достатъчно да се повтаря, че страната е изпълнила техническите критерии.

Трябва да се напомни, че България и Румъния са пълноправни членове на ЕС, че възникването на проблеми по техните граници, макар и да не са в Шенген, са проблеми на целия ЕС и че много по-добре би било да се положат съвместни усилия за защита на общата ни граница. Приемането в Шенген и оказването на навременна подкрепа за защита на границите е от полза за целия Европейски съюз, а не само за България.

Другата тема, по която България следва да работи е изграждането на доверие. Ежедневното доказване, че България е способна да осигури контрол на границите не трябва да слиза от дневния ред. Трябва умело да използваме всички средства, за да докажем пред тези, които все още не са убедени, че България трябва да бъде в Шенгенското пространство, че могат да ни се доверят и че сме надежден партньор.

Въпреки че за българските граждани членството в Шенген няма да промени нещо съществено – и сега можем да пътуваме свободно в Европейския съюз, става дума за принципи и те трябва да се спазват. Освен това приемането ни в това пространство ще даде сигнал на инвеститорите включително и от трети страни, че доверието в България е нараснало. Не е справедливо България да бъде заложник на вътрешни политически проблеми в някои от държавите членки.

Има ли реален риск ЕС да се разпадне?

Ясно е, че въпросите, които стоят в дневния ред на Европейския съюз са многобройни, остри и нетърпящи отлагане – справяне с високата младежката безработица в някои държави-членки, реформата на еврозоната, бъдещето на европейската конструкция, отношенията със САЩ, защитата на границите, общата отбрана и т.н. Всички решения по тези въпроси зависят от вътрешнополитическите интереси. Държавите членки на Европейския съюз имат не само различаващи се интереси, но и специфични виждания за своя собствен принос и за собствената си мотивация за участие в европейската интеграция.

Успехът на европейската интеграция през изминалите десетилетия се дължи на способността на държавите, участващи в нея да преодоляват различията в интересите си, да сближават гледните си точки и да намират взаимно приемливи компромиси. Европейският съюз успя в продължение на шест десетилетия да съчетае интересите на своите държави членки и да постигне съществено развитие на интеграционния процес.

Трудности има и ще има – важното е те да бъдат преодолявани с дипломатичност, търпение и разбиране, че „съединението прави силата“ в един сложен, динамичен и променящ се свят.

Европейският съюз се нуждае от „съживяване“, от преодоляване на политическата слабост, от възвръщане на способността и желанието за влияние в световен мащаб, от възраждане на притегателната сила на западния модел. А това може да се случи, ако се подобрят икономическите резултати, ако се повиши конкурентоспособността и се намали безработицата, ако се възвърне доверието в европейския проект и в способността на ЕС да се справи със съществуващите проблеми или като цяло ако се възроди жизнеността на Европа.

Важното е да сме заедно – всяка европейска страна е малка в сравнение с останалия свят, с един все по-самоуверен Китай, с другите бързоразвиващи се икономики. Решението е Европейският съюз да бъде единен, да бъде иновативен, да залага на високите технологии, на образованието. Държавите членки на Европейския съюз са много малки, за да се могат да се справят поотделно с предизвикателствата на новия век. Точно поради това мисля, че Европейският съюз няма да се разпадне въпреки трудностите, които преживява. Има обаче вероятност Европейският съюз да се раздели на ядро и периферия тоест да стане Европа на концентричните кръгове.

Каква е вашата мечтана Европа? А каква е мечтаната Европа за масата от българи?

За мен в ученическите и студентските години Европа беше мечта, след това тя се превърна в професионална и лична кауза, сега за младите хора тя е ежедневие. И това е най-хубавото. Младите хора не могат да си представят своето ежедневие без обединена Европа – да си представят, че не могат да пътуват свободно, да се срещат със свои връстници от други страни, да не могат да правят своя избор къде да учат и да живеят, да не могат да ползват постиженията на световната мисъл, да бъде ограничавана свободата на това, което мислят и искат да кажат публично. И това е най-голямото постижение на европейската интеграция – свободата! Но тази свобода, всичко това, което ни дава европейската интеграция трябва да се защитава, трябва да се пази. Европейският съюз е крехък като кристал – трябва да се полагат много грижи и внимание, за да не го счупим.

Ето защо свободата винаги ще бъде свързана с отговорност – ние носим тази отговорност да пазим европейската идея за мир, свобода, демокрация и благоденствие. 2019г. е „годината на решенията“ – решения, които не могат да бъдат взети лесно, решения, които трябва да съчетаят не сами много и разнообразни интереси, но и да бъдат мъдри и прозорливи, за да осигурят по-добър и по-сигурен живот на европейците.

Ние сме се борили за нашето членство в ЕС, за нас то означава много жертви, означава осъществяване на мечтата ни за завръщане в Европа на свободата, демокрацията и общите ценности. На нас ни е скъпо членството в ЕС, точно защото сме вложили усилия, за да го постигнем и все още продължаваме да вярваме, че единството на Европейския съюз е важно за нашето общо бъдеще. Имаше много скептици, които казваха „Никога няма да ни приемат в Европейския съюз“, но успяхме. Ето това послание трябва да предадем на тези европейци, които не вярват в собствените възможности на европейското обединение и неговото бъдеще.

Моята мечта е да възродим Европа на духа, която сега е скрита зад икономически и политически интереси. Превърнахме Европейския съюз в потребление, ние самите се превърнахме в потребители. Мечтая си за Европа, която вдъхновява, за Европа като състояние на духа.

Вашият коментар

Уважаваме Вашата поверителност като деактивирахме полето за въвеждане на имейл и записването на IP.

Без излишен спам