Семейство Бейли претърпяват корабокрушение в Тихия океан и оцеляват четири месеца на надуваем спасителен сал, заобиколен от стотици морски животни.
На 4 март 1973 г. Мерилин и Морис се събуждат преди зазоряване. Тяхната яхта минава покрай кораб, който осветява морето с мощен прожектор. „Какво искат?“ — попита Мерилин. — Вероятно са рибари“ — предположил Морис.
Когато корабът останал назад, яхтата била разтърсена от силен удар. „Погледнахме се и аз се втурнах навън“, пише по-късно Мерилин. – Във водата се виждаше огромен кашалот. Близо до него тъмносиньото море стана червено.“
Те не забелязали веднага половинметровата дупка, която се появила след сблъсъка с кита. През нея водата бавно навлиза в трюма. Морис се опитва да запуши дупката с резервно платно, възглавници и други неща. Всичко е напразно – водата продължава да се покачва.
50 минути след сблъсъка с кашалота двойката се качва на спасителен сал. Яхтата, с която бяха свързани толкова много планове и надежди, умираше пред очите им. — Тази сутрин онези рибари бяха китоловци — мрачно каза Морис. „Нашата яхта не би наранила кашалот. Той вече беше ранен. И нападна, защото ни сбърка с тях.“
Плуването е идея на Мерилин. През 1966 г., 4 години след сватбата, тя казва на Морис да продаде къщата, да купи яхта и да се установятна нея. Отначало му се сторило като лудост. Двойката живеела в Англия. Морис работи в печатница, а Мерилин – в данъчната служба. Но нейният ентусиазъм е заразителен и в крайна сметка той се съгласил.
След 2 години те стават собственици на малка яхта. През следващите 4 години почти всички печалби отиват за подготовка за пътуването. Двойката решава, че ще отплава до Нова Зеландия, за да започне нов живот там.
През юни 1972 г. яхтата напуска пристанището в южната част на Великобритания и се насочва на запад. По това време Морис е на 40 години, Мерилин – на 31. Минават Келтско море, посещават Испания и Португалия, Мадейра и Канарските острови. На всяко пристанище Мерилин изпраща пощенска картичка на майка си, която остава в Англия.
Трябват им 9 месеца, за да прекосят Атлантическия океан и да стигнат до Северна Америка. И тогава стигат до Панама. Оттам Мерилин изпраща последната картичка у дома.
След това яхтата преминава през Панамския канал и влиза в Тихия океан.
Катастрофата става седмица по-късно. Яхтата се сблъсква с умиращ кашалот, отива на дъното и съпрузите остават само с малък сал. „Всичко си отиде – нашите мечти, нашето голямо приключение“, пише Морис. „Животът сякаш бе спрял.“
Мерилин спасила кутия кибрит, карта, компас, лепило, няколко ножа, пластмасови чаши, няколко кофи, фенерче, ножици, бинокъл и 6 сигнални ракети от потъващата яхта. Освен това на сала бяха са прехвърлени почти 40 литра прясна вода и запас от консерви, които могат да стигнат за няколко седмици.
Салът е покрит с тента, но само един човек можеше да лежи под него, просто няма достатъчно място за друг. Морис успява да напомпа надуваема лодка, която взели за всеки случай. Тя била вързана за сала с въже. Корабокрушението се случва в район на активно корабоплаване, така че Морис и Мерилин не се съмняват, че ще бъдат бързо спасени.
Те прекарват времето си в игра на самоделни карти и домино. Морис чете книга. Мерилин си води дневник, рисува котки и рокли, а на една страница нарисувала план за нова яхта.
Решили, че ще я купят, след като се върнат.
След 8 дни Мерилин и Морис виждат първия кораб. Те крещят, махат и използват всички ракети, но той не спира. Няколко дни по-късно друг кораб се появява на хоризонта. За да привлекат вниманието на екипажа, те палят излишни дрехи, но и този път не са забелязани.
Месец по-късно Морис започва да губи надежда за спасение. Струва му се, че ще плават вечно и никога няма да видят нищо друго освен вълни и небе. Мерилин вярва в съдбата и го убеждава, че не им е писано да умрат в морето, след като са продължили толкова дълго. Морис не вярва в нищо и се държи само благодарение на жена си.
Няколко дни по-късно двойката се озовава на рядко посещавани от хора места. За тяхна изненада океанът гъмжи от живот. Салът е заобиколен от стотици риби от всички цветове на дъгата, ята от делфини плуват наоколо, понякога се появяват акули и косатки.
През нощта се чува пеенето на китове, а веднъж кашалот изплувал съвсем наблизо. Мерилин и Морис не мърдат, за да не изплашат гиганта, способен да преобърне сала. Те погледнали в голямото му немигащо око и той ги погледнал. Мерилин прехапала устни, за да не заплаче.
„Изглеждаше, че този Левиатан стои там невероятно дълго време“, спомня си Мерилин. „Всъщност едва ли отне повече от десет минути, но през цялото това време чакахме удар с опашка, който да ни разсече на две.“
Когато запасите започнали да пресъхват, Мерилин направила съоръжения с куки от карфици и те започнали да ловят риба. Близо до сала имаше толкова много риби, че понякога можели да бъдат извадени от водата с голи ръце. Тогава Мерилин се научила да хваща млади акули, които се движат наоколо.
От време на време птици кацат на сала и лодката. Никога не били виждали хора и изобщо не се страхували от тях.
„Нямаше уединение, никакви тайни, никакви комплекси на сала“, пише Мерилин. „Но по някакъв странен начин, в пълна изолация, намерихме мир. Хвърлихме оковите на така наречената цивилизация и се върнахме към простия праисторически начин на живот.“
Бурята ги застига два пъти. Дъждът не сприра цяла седмица, рибите не кълват.
Лодката се преобръща три пъти, компасът е отнесен в морето, а резервоарите за прясна вода са изгубени. По време на буря Морис пада зад борда и когато излиза установява, че всички риболовни принадлежности са потънали.
На 45-ия ден от дрейфа салът започна да се движи към Панама, но след 20 дни е подхванат от друго течение и отново отнесен в мъртвата зона в средата на Тихия океан.
И салът, и лодката, които не са предназначени за продължителна употреба, се пукат по шевовете. За капак надуваемата лодка е пробита от самоделна кука. Скоро и салът протича.
Към края на плаването те едва се държат на краката си. Болезнени язви покриват кожата им поради слънчево изгаряне и постоянен контакт със солена вода. Морис се разболява тежко и един ден поради силна треска едва идва в съзнание след няколко дни.
„През повечето време нямахме никакви дрехи“, спомня си Мерилин. Имахме по една риза за всеки, чифт шорти, един пуловер. Всичко това съхранявахме в една платнена торба и обличахме ризи едва когато излизахме, за да не изгорим на слънце. Те бяха напоени със сол и дразнеха кожата.“
На 30 юни Мерилин събужда Морис и казва, че е чула звука на двигател. Той неохотно поглежда навън и вижда рибарска яхта наблизо. Мерилин се качва на лодката и започва трескаво да маха с ръце.
Има не повече от 800 метра до кораба, но като всички останали той минава покрай тях.
Салът е забелязан от корейски кораб, който се връща в Пусан след две години в Атлантическия океан. Измършавелите съпрузи са изтеглени на борда.
„Те не казаха нищо, просто се плъзнаха на палубата и ридаеха от щастие“, спомня си капитанът на кораба. Корейските рибари ги разтоварват на Хаваите няколко седмици по-късно.
След завръщането си Морис и Мерилин написват книга за 117-те дни, прекарани на сала. Хонорарът стига за нова яхта.
През 1975 г. двойката тръгва на ново пътешествие и посещава Патагония. Пет години по-късно Морис и Мерилин се завръщат в Англия и се установяват в град Лимингтън на Ламанша. Продължили да пътуват, обиколили цяла Европа и се запалили по алпинизма.
Мерилин почива от рак през 2002 г. Морис често си спомня онези дни в открития океан. Страховете са изчезнали и остава само фантастичното приключение, което е преживял с любимата си.
Малко преди смъртта си той дава интервю, в което признава, че би искал отново да бъде на този сал. „Беше прекрасно“, казва Морис. „Никога не съм бил толкова близо до природата.“
Морис почина през 2019 г.