Александър Байтошев е български поет и художник. Роден през 1983 г. в София. Завършва Националната художествена гимназия за изящни изкуства „Илия Петров“. Печели едногодишна стипендия за обучение по изкуство и дизайн в “City of Bath College”, Великобритания. Дипломира се в специалностите „Семиотика и педагогика на изобразителното изкуство“ (СУ „Св. Климент Охридски“, 2008 г.) и „Графичен дизайн“ (Нов български университет, 2011 г.).
През 2006 г. заедно с поети и художници създават арт лаборатория „Николай Райнов“. Доктор по методика на изобразителното изкуство (СУ „Св. Климент Охридски“).
Има две самостоятелни изложби и множества участия в национални и международни изложби. Отличен на международния фестивал за млади художници в град Солун, Гърция. Публикува поезия в сп. „Пламък“, сп. „Страница“, сп. „Море“, американското списание „Drunken Boat”, „Литературен вестник“, “Liternet”,“ Public Republic”, „Кръстопът“ и др.
Носител на специалната награда за поезия на „Литературен вестник“ (2012) и наградата на Академия „Liber“ за втората си книга (2015). Негови стихотворения са превеждани на английски и немски език. Автор на стихосбирките: „Прах и драскотини“ (2012), „Кучета“ (2014) и „Чучело“ (2018).
От 2015 г. е художник на „Литературен вестник“.
При червената сянка
никога не те забравям .
търся нещо за писане, припомням си тялото ти
хвани се за въображаемата ми ръка,
аз съм чугунен човек, метален свредел
отпускам ваканция на смъртта
отпивам от счупени, стъклени чаши
не тръгвай
защото там дебнат плъхове и змии
няма скрити запаси вода
храната е недостъпна
нищо не е достатъчно
прибери крилата ми
знаеш, не съм един от ангелите
никога не ме е имало
подслонявам се в твоята квартира.
без очакване.
…
откривам те
тъмно лице и слабо тяло,
много е трудно да те спася
една верига се вие по гърба ти, отнася те
чакам и вече не мисля, нищо не мисля за теб
ти си по-тъжна от белег, алкохол и хапчета морфин
защо си без собствено минало.
защо съм тук при теб?
…
отивам при близките ти
разпитвам всички
накъде си тръгнала, защо ме оставяш
бягам с гърба напред
и стегнато въже около врата си
когато отминат всички дни
телата ни ще бъдат вързани и обгорени
няма да се познаем.
Момичето на моста
минавам незабелязано
стигам до един мост
там момичето се готви да скочи
ще проговори ли
къде са писъците му
то остава нямо, защото всички сме неми
стои на ръба и не говори
минавам по моста
има място, където да застана
аз съм малък изгубен клоун.
отскубвам крясък
само тя го чу.
Раждане
Човекът се ражда късно,
между враните и бесните ветрове,
без говор – само движения
и едно пламтящо тяло.