Анна Заркова е журналист – един от най-големите у нас. Завършва Българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Името и се свързва най-вече с вестник „Труд“. Носителка е на званието „Журналист на годината” на в. „Труд” за 1992, 1993, 1997 г. Удостоена е с наградата „Кристален орел” на Международния съюз на журналистите със седалище Ню Йорк (1998); носителка на наградата „Първенец в професията” на международната асоциация на жените журналистки със седалище Вашингтон (1999). Хобито й е стрелба с пистолет. Автор на книги е.
Вие сте един виден български журналист. Какво е за вас писането на книги – хоби, професия или и двете? Тънка ли е разликата между журналистиката и писателството?
Труден въпрос ми задавате. Аз знам добре какво е журналистиката, да. Не съм сигурна обаче, че знам добре какво е писателството. Затова се затруднявам да опиша разликата между тях. Всички книги, които съм написала досега – и трилогията „Големите убийства“ („ От Крушата до Луканов“, „Куршуми по време на преход“ и „Смърт по Царско време“ – б.а.), и повестта „Изгаряне“, и документалната хроника „От Вапцаров до Живков и останалите“, и „Българската мафия, както я видях“ – са един вид сборници от новини, анализи, коментари от различни гледни точки и описания. Така че аз, като писателка – ако изобщо мога да бъда наречена така – не съм по-различна от това, което съм и като журналистка. Но не ме мъчете повече, като ме карате да си правя самоанализ, че ще заприличам на някой от суетните полуполитици, полуполицаи и прочие персонажи, които критикувам в моите статии.
Изключително много се говори за най-новата ви книга -„Българската мафия, както я видях“. Предполагаме, все още има недокоснали се до нея читатели. Какво ви подтикна да я напишете?
Написах я през едно тъжно лято, след като бях подала оставка и бях решила, че вече никога няма да бъда това, което съм, откакто се помня – криминална и съдебна репортерка, вестникарка… Решила бях да си търся нов занаят. Тъй като от стария ме беше хванало срам. И тоя срам не ме е пуснал оттогава.
Не знам дали сте забелязали, но от няколко години насам занаятът на журналиста взе да се променя така, че стана неузнаваем в сравнение с това, което беше в първите години след оня Десети ноември, който избрахме за рожден ден на прехода към демокрация. В репортерския занаят от края на 1989 и 20-ина години нататък свободното слово не беше клише, каквото е сега, не беше и само вяра. Свободното слово си беше материал, от който се правеха вестници, списания, телевизионни програми. Така и не разбрахме как и кога започна подмяната му със сурогати, как го изтласкаха от големите медии в малките, а после и от тях и го завряха някъде в килера на властта. Сега в журналистиката като такава е прието думите да се използват, ако не за пламенна възхвала на властта, то за мълчание – особено, когато хора с власт плещят глупости пред микрофоните и ги вършат пред камерите. За висш пилотаж в журналистиката се смята да мигаш бавно и полека, когато интервюираш някой важен глупак, като че празните приказки са най-важното нещо в света, а глупостта е привилегия на избраните да управляват държавата… Не е ли така? – Така е, май.
И понеже е така, аз някъде през май 2017- а, се засрамих, че участвам във всичко това и се зарекох да не стъпя вече в редакция. Подадох оставка пред главния редактор на „Труд“ и реших да си отворя малка книжарница… Е, не успях. Някой бил казал, че парите са най-важното нещо в света. Не съм съгласна с него, обаче той в моя случай се оказа прав. Освен това се оказа, че не мога да бъда книжарка. А да бъда безработна не мога да си позволя.
И така, докато си търсех някакво работно място, различно от това, което бях изоставила, седнах да пиша книга за мафията. Не че се мисля за писателка, но и до ден днешен не знам какво друго се прави, ако не се ходи във вестник „Труд“ на работа. Така написах книгата, за която ме питате. В нея няма нищо измислено – всичко е видяно, чуто и документирано в работата ми на журналист.
Но има истини, които са пропуснати. Това са истините, които не знам. И тези, които имат обратна страна, която също не е лъжа. Надявам се книгата да си намери добри читатели. И се надявам те да ми простят за премълчаното.
С какво се промени мафията с годините? Стана ли по-силна или влиянието ѝ отслабна?
Какво е мафията? Това е престъпност, мащабна, организирана, която чрез корупция, изнудване, физически и социални убийства, съдебно- политически репресии и други такива съсипва живота на голям процент от населението в държавата в изгода на друг процент, съвсем малък. Ако ви кажа сега, че мафията в България е отслабнала от 2000-та година насам, вие ще ми повярвате ли? Ще ми повярвате, но ако нямате очи и уши, и ако главата ви служи, за да си носите шапката, а не за да мислите. Няма нужда даже мен да ме питате. Прочетете докладите на Еврокомисията и на Държавния департамент на САЩ за положението в България. Там пише, че на зле отиват нещата у нас.
Но кажете и вие все пак: какво е вашето виждане за днешната българска мафия?
Как я виждаш тая мафия, питаше ме полунашега и един друг колега, наш общ познат. Ами виждам я. И днес я видях – срещнах я на ремонтирания „Граф Игнатиев“. А на 2 май се спънах в нея даже на „Алабин“, като вървях към Съдебната палата по отсечката до площад „Гарибалди“, която също ремонтираха неотдавна. И като се спънах, си навехнах крака, бинтоваха ме и накуцвах след това.
Пропаднах в дупка между плочките, от тия новите, дето струват милиони. От болка ми се насълзиха очите и получих видение – че ми се хили Корупцията.
Ядосах се и щях да дам на съд кметицата, обаче знаех от една съдийка, че са хиляди софиянците, паднали в дупки, които съдят и осъждат за обезщетение общината и тя им плаща – но как им плаща? – като взема и от моя джоб за това. Видя ми се тъпо да плащам на адвокати от единия си джоб, за да вкарам в другия стотарка, от която после да дам на друг като мен с навехнат крак.
И си спомних един немски експерт – Ролф Шлотерер, който дойде в България и основа БОРКОР – уникален орган за борба с корупцията, в който щеше да инсталира кибернетични мерки против кражбите от обществените поръчки в строителството. „На вас ви трябва, казваше, уникален модел против корупцията, понеже сте уникална държава. Поговорката „Законът е врата в полето“ е единствена по рода си в света.
В цял свят има корупция – тя е стремежът към лична изгода на хората с власт, който има две спирачки – законът и моралът. У вас корупцията е друго – тя е механизмът, който задвижва вашите институции, които не работят иначе.“
Тръгна си после хер Ролф Шлотерер, след като похарчи 35 милиона с най-добри намерения. И други външни експерти си заминаха, вдигнаха ръце. Не са вълшебници. Хора са като нас. Само че те си отиват. А ние оставаме.
Свидетели сме, че журналистиката у нас се превърна в лека жена. Има ли спасение за нея?
Журналистиката – това сме ние – аз, вие, колегите ни. Ако всеки от нас поотделно е неспасяем, то всички заедно сме неспасяеми, ще се удавим в презрението и в пренебрежението на все по-оредяващите зрители и читатели. Ще се удавим, както свободното слово се удави в политическата и икономическата цензура, в страха и в алчността на нашите работодатели. Аз не мисля, че журналистите са като сто лева нацяло. Те са различни хора, с различни качества и морал. Има много колеги пред чиято смелост, упоритост и талант аз се покланям. И съм твърдо убедена, че съобщенията за смъртта на българската журналистика са неверни.
Наричате вестник „Труд“ – „моят“ вестник. Но няма как да не забележим и неговия спад, и спадът на вестникарските издания от години насам. Дигитализацията заема превес, вестниците умират ли?
Вестниците умират, да. Вие кога за последен път сте видели човек, пътуващ в метрото, в трамвая да чете вестник, вместо да си зяпа в джиесема? Аз видях един такъв преди 3 месеца – четеше седмичник от развлекателните, от жълтите, които нямат нищо против да ги наричат така – и седмичникът беше стар. Пресата очевидно бере душа – показват го и падналите й тиражи, заедно с всичките им надписвания и манипулации. Но вестниците не ги убива само дигитализацията. Убива ги и заслуженото недоверие на читателите. Беше време, когато хората казваха: „Щом го пише във вестника, значи е станало.“ Сега обаче друго казват: „ Във вестника го пише и сигурно е лъжа“.
Какво ви липсва най-много в журналистиката?
Освен свободата на словото ли? Освен възможността във всеки ден и час, а не само чат-пат да съобщаваш новините, каквито са?
Какво ви липсва освен това?
Ще ви кажа кое най-много ме натъжава. Примирението на журналистите с цензурата. Страхът. Не всички колеги са примирени и уплашени, да. Но такива са вече много от тях. И не ги е срам от начина, по който са принудени да си изкарват хляба. Тази липса на срам ме натъжава.
Несъмнено журналистиката ви е дала много, какво обаче ви отне тя?
Отне ми от здравето. Отне ми от зрението. Отне ми от вярата. Но много повече ми даде.
България отново е на 111-то място по свобода на словото. Властимащите ли причиняват това или журналистите, обзети от порива си за подчинение? Робското усещане отпреди векове се е запазило като част от народопсихологията ни.
Свободата нито се отнема, нито се дава. Властимащите могат да ти отнемат работното място. И доброто име могат да ти вземат, без да им го даваш и да го овъргалят в кал. Но свободата е в душата на човека, бил той журналист, поет, политик, учител, овчар. Над нея никой няма власт.
Ако трябва да създадете един прост модел за успешна работа в журналистиката и ви помолим да напишете трите най-важни неща за него, какви биха били те? По каква формула непременно трябва да се води всеки един журналист?
Три са мерките за успешната журналистика: Първо, истината. Второ, истината. И трето, истината.
Много отблизо сте наблюдавали работата на прокурори, народни представители и други имащи власт. Синът ви също влезе в политиката. Къде е проблемът в държавността у нас? Демокрацията утопия ли е?
Демокрацията не е утопия, а форма на управление в държавите, в които се живее сравнително най-добре. Основните характеристика на демокрацията, още от античността ,са равенството и свободата, а основният й механизъм е разделението на властите – изпълнителна, съдебна и законодателна. Що се отнася до българската „демокрация“, тя очевидно се характеризира с неравенство, несвобода и единение на властите. По-просто казано, у нас има много бедни и много богати, медии със запушена уста, както и министри, депутати и магистрати, които целуват една ръка. Така че демокрацията си е демокрация, а „това, което имаме сега у нас“, както казваше незабравимият Цветан Цветанов, е всичко друго, освен демокрация.
Ваши думи са: „От всяко престъпление остават следи“. Преди години бяхте залята с киселина, следите останаха ли болезнени или се превърнаха в оръжие?
От всяко престъпление остават следи, но трябва някой да тръгне по тях – някой честен полицай, прокурор или следовател, който може и знае, и не се бои, че може да стигне, примерно, до безобразията на началника си…
А за покушението срещу мен ще говорим повече, когато спра да изпитвам от него болка. Това, боя се, няма да е скоро. Сега мога да ви кажа само, че този, който ме заля с киселина, беше син на корумпиран полицай, уволнен след моя публикация. Съдът го оправда, защото в НСБОП колегиално подмениха доказателствата и обвиниха даже невинен човек за това, което направи едно впианчено и комплексирано отроче на полицейската мафия. В книгата разказвам как стана това.
Планувате ли нов проект? Книга или нещо различно? Какво да очакваме?
Ще напиша, ако съм жива и здрава, нова книга под заглавие: „Журналистиката в килера на властта“.
